Казвам се Марая Риг и живея далеч от България... Хавай. Животът в Хавай е за мен не просто място, а дълбоко свързана част от моята идентичност. Когато хората научат, че съм родена и израснала там, те често реагират с удивление или със стремеж да ми разкажат за някое свое пътуване до този райски кът. Въпреки това, реалността за нас, хавайците, е много по-сложна. Хавай е място, което носи тежестта на историята, в която колониализмът, военните операции и унищожаването на природата са неразделна част от нашето ежедневие. Това е място, където ние сме живели, работили и борили се за своите права, а не само място за отпускане и почивка.

В книгата си „Extinction Capital of the World“ аз се опитвам да разкажа тази сложна история, да покажа, че Хавай е повече от „рай“ за туристите. Този остров е наш дом, нашата земя, нашето семейство, и ние я пазим с цената на много усилия и болка. Всяко дърво, всяко животно и всяка земя тук са част от нашата култура и наследство, които често са заплашени от външни сили и вътрешни конфликти. За мен, като смесена съмойска-хаолска, тази връзка с природата и земята е сърцевината на моята идентичност.

В литературата, която разглежда отношенията между хора и места, се крие една дълбока мъдрост и красота. В книгите, които съм избрала да споделя, мястото е не просто фон, а герой с характер, който се развива и променя заедно с героите. Тези истории ни напомнят, че ние, хората, не сме отделени от земята, а сме нейна част, с всички нейни рани и красоти. Всяка загуба, всяко напускане или оставане оставя отпечатък върху нашата душа и върху самите места.

Много от разказите в тези книги разказват за емиграцията, за разстоянията и за болката от раздялата с родното място. В тях се вижда, че понякога трябва да напуснем, за да оцелеем, но и че всяко напускане оставя следа. В сърцето на тези истории е силата на паметта и любовта към мястото, което никога не изчезва напълно. Всяко място носи в себе си спомени за миналото, за борбите и надеждите на хората, които са го обитавали.

Например в книгата „In The Country“ на Мия Алвар се разказва за филипинските герои, които живеят под военна диктатура, и за техните борби за справедливост и свобода. Тези истории показват колко е трудно да се запази връзката с родната земя, когато тя е под заплаха. Въпреки това, те също така показват силата на човешкия дух и необходимостта да се борим за мястото си, независимо от трудностите.

Обичам книгите на Брайън Уошингтън, защото той разказва за своето родно градче Хюстън с голяма любов и честност. Той ни показва, че дори и да обичаме мястото си, понякога трябва да напуснем, за да намерим себе си или за да оцелеем. В неговите разкази има много истини за живота на работническата класа, за грижата и за болката, която носи раздялата с дома.

Кали Фахардо-Анстийн също разкрива сложната връзка между поколението и земята, като разказва истории за жените, които живеят в американския Запад. Тя ни напомня, че всяко място има своя история и че тази история е част от нашата идентичност. Тези истории за борба и любов към земята остават в съзнанието дълго след като са прочетени.

Всички тези книги ни учат, че мястото е живо и променящо се. То не е статично, а е динамично същество, което се развива заедно с хората, които го обитават. Всяка загуба или напускане оставя следа, но и създава нови възможности за растеж и промяна. В крайна сметка, нашата връзка с мястото е това, което ни прави хора и ни дава сила да продължаваме напред.

За мен, като писател, е важно да разбирам и уважавам тези различни истории и връзки. Те ни учат да ценим нашето собствено място и да се грижим за него, независимо дали е в България, Хавай или някъде другаде. Всяка история за място е история за човека, за неговата борба, любов и надежда.