След смъртта на баща ми, телевизорът се превърна в забранена зона за мен. Това беше началото на лятото в Рияд, където жегата беше неописуема — суха, безмилостна, като стена, която отделяше мен от света. Всяка вечер се сгушвах в неговия La-Z-Boy, като се опитвах да уловя аромата му — смесица от парфюм Lagerfeld и онзи човешки, топъл мирис на пот и мазнина. Това беше моят малък ритуал за опрощаване, за да се чувствам близо до него, дори и след смъртта му.

В дома ни, където и да бяхме — в Амман, Джеда или Рияд — холът винаги беше центърът на живота ни. Там се събирахме заедно, слушайки телевизора, докато ядохме, говорехме, спорехме и се смеехме. Баща ми винаги гледаше телевизия с три основни теми: арабска политика, Холивуд и футбол. Последното му беше страст — истинска любов, която никога не можеше да бъде заместена. Въпреки различията ни в мненията, имаше граници: Палестина и футбола бяха свещени за него.

Когато се преместих в Ню Йорк през 2022 г., реших да нямам телевизор. Беше ми нужно да избягам от болката, да се освободя от спомена за баща си. Но футболът — този глобален феномен — беше навсякъде. Световното първенство през ноември същата година ме заля с емоции и противоречия. Не гледах мачовете, защото не исках да се сблъскам с политическите скандали около домакинството на Катар. Но съдбата ми отне това желание.

На 21-ия ден от турнира, сам у дома в апартамента си, гледах с трепет първия гол на Саудитска Арабия срещу Аржентина. Този момент беше като пробуждане — сълзи се стичаха по лицето ми, разбирайки, че футболът може да обедини и да вдъхнови. Всяка игра беше като нова глава в историята на моята фамилия — един вид революция, която баща ми би аплодирал.

Този успех на Саудитска Арабия отвори очите ми за нова страна на идентичността ми. Възможността да бъда част от тази победа, въпреки че съм чужденка по кръв и култура, ми показа колко силно може да бъде спортът като мост между поколения и култури. За първи път почувствах, че принадлежността не е само национална или политическа — тя може да бъде и културна, и емоционална.

Баща ми живееше с усещането, че принадлежи навсякъде — в Палестина, Саудитска Арабия и сред футболните игри. Той беше човек, който умееше да балансира между различните си идентичности с грация. Аз наследих това чувство на принадлежност чрез неговата история — чрез неговите игри, пътувания и борби. Но след неговата смърт всичко това започна да се разпада.

Болестта му беше бърза и жестока. В рамките на няколко месеца той загуби способността си да говори и да ходи. Всяко негово падане беше като знамение за края. В последните дни се опитвахме да го върнем към живота чрез лечение, но всичко беше напразно. Последният му ден беше изпълнен с тишина и спомени — изречени или не — за онзи човек, който винаги е бил нашият лидер и вдъхновение.

След смъртта му животът в Ню Йорк продължи. Градът се променяше — нови места, нови хора, нови ритуали. Но болката оставаше. Всяка вечер гледах новините, борейки се с яростта и безпомощността си. Времето сякаш спря — докато не изплувах отново в морето от протести, молитви и надежди за справедливост за Газа.

Там, в града, който никога не спи, намерих нова сила. Появиха се нови общности — мюсюлмани, араби, хора с различен произход — всички споделяха една мечта: свобода и мир. И въпреки всичко, аз чувствах връзка с баща си чрез тази борба — чрез футбола, чрез културата и чрез паметта за неговата смелост.

В крайна сметка разбрах: принадлежността не е само кръв или паспорти. Тя е чувството да бъдеш част от нещо по-голямо — от историята до настоящето. И колкото и трудно да е, тази връзка продължава да живее в сърцето ми, като най-ценния ми наследник.

Баща ми ни напусна твърде бързо. Но уроците му остават — за смелостта да обичаш, да се бориш и да принадлежиш. И дори когато всичко изглежда безнадеждно, футболът остава нашият език за надежда.