![]() |
Поза или постмодерна ирония: какво ни казва (и не казва) Зоуи Дубно
Снимка ©
DFA
|
В романа Happiness & Love („Щастие и любов“) на Зоуи Дубно думата „тъп“ се появява цели 20 пъти — и неслучайно. Това малко, хапливо прилагателно се превръща в лайтмотив на книгата, която представлява сатиричен поглед към нюйоркската арт сцена. И макар романът да е съвременен, той трудно може да се нарече нов. Структурата, сцените и дори някои цели изречения са директно заети от Woodcutters (1984) на Томас Бернхард — произведение, което Дубно очевидно не само е чела, но и обилно е „цитирала“, понякога без кавички.
Книгата следва неназована разказвачка, която прекарва по-голямата част от времето си в самота или сред хора, които очевидно презира. От бялото си ленено канапе, с чаша натурално вино в ръка, тя сипе обиди и обобщения за повърхностната арт среда около себе си. Всички са „празноглавци, алкохолици и кариеристи“ — диагнози, които звучат не толкова като проницателна критика, колкото като огледало на самата героиня.
Сцената, в която се развива действието, е „Таймс Скуеър“ — културен и социален микрокосмос в Манхатън, известен със своето претенциозно бохемско общество. Разказвачката безмилостно осмива неговата суета и лицемерие: самопровъзгласени марксисти, които издават модни списания, богати двойки, които „приютяват“ творци само за да крадат идеите им, библиотека, пълна с философски книги с недокоснати корици. Проблемът е, че всички тези наблюдения, макар точни, звучат отдавна познати — като рецензия на нещо, което вече сме гледали и чели многократно.
Формата на книгата не помага. Вместо да „показва“, Дубно избира да „разказва“ — без диалог, без паузи, без развитие. Цялата книга е поток от оплаквания, почти без параграфи, напомняща на дълъг Yelp отзив от някой, който просто мрази всички и всичко. Дори когато сюжетът се доближава до драма — смъртта на приятелка след предполагаемо самоубийство — разказвачката реагира със студено пренебрежение и осъждане на мъката на околните. Човечността е напълно отсъстваща.
Някои критици описват романа като „Temu версията на Woodcutters“ – евтина имитация, лишена от дълбочина. Най-големият проблем обаче не е, че книгата е злобна, а че няма какво ново да каже. Дубно очевидно е наясно със сцената, която описва – тя самата е част от нея. Но вместо да предложи смислена алтернатива или дори надежда, тя избира да остане в саркастичната си поза.
Финалът на книгата, в който йога инструктор с „балкански акцент“ кара героинята да си представи как пожелава „щастие и любов“ на всички, които презира, звучи като опит за иронично помирение. Тя го прави — но пожелава на „непо бебето“ (артист от привилегировано семейство) и „болезнено сифилисно изживяване“. На друг — „още една посредствена литературна рецензия“. Очевидно не е разбрала задачата.
Happiness & Love не е безпомощна книга — напротив, тя е умишлено злъчна, остроумна на моменти и със сигурност ще резонира с онези, които се наслаждават на социална сатира. Но тя страда от синдрома на постмодерното „критика чрез участие“ — осмива дадено явление, като едновременно го възпроизвежда. Това може да изглежда смело, но всъщност често е форма на интелектуален мързел.
Истинската смелост в изкуството не е да сочиш с пръст, а да посочиш алтернатива. Дубно — или поне нейната разказвачка — не е готова да слезе от лененото канапе и да се опита да създаде нещо ново. Защото е по-лесно да се подиграваш на изкуството, отколкото да го направиш.
![]()
Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс
с всички предимства на цифровият достъп.
|
![]() |
![]() |