Индустриалната революция през XIX век предизвиква значително икономическо развитие и напредък в науката и техниката. В този контекст, новият герой, който навлиза в живота на индивидите и литературата, е машината, разбрана в широк смисъл. Един от първите писатели, който допринася за тази тема, е Джозуе Кардучи (Giosue Carducci) с произведението си "Химн на Сатаната", включено в сборника "Левия Гравия". Написано през 1863 година, на 28 години, то е публикувано през 1865 година под псевдонима Енотрио Романо. В двеста стиха, организирани в строфи от петстишия, Кардучи възхвалява Сатана като материален и духовен принцип, който става символ на напредъка, науката и жизнеността. Всеки аспект на модерността е продукт на Сатана, което е основната идея на произведението, осъдено от Църквата, но Кардучи го представя в положителна светлина, чествувайки фигурата на Злото. Тази провокация е насочена срещу консервативни и клирически позиции, отразявайки определен сектор от демократично настроената общественост, който по-късно ще нарече произведението "гитаранада".

Каква роля играе машината в цялата тази картина? Локомотивът, наречен "чудовище на скоростта", обобщава напредъка, представен от Сатана, в последните строфи на поемата. С идването на футуризма, акцентът преминава от влака към автомобила, в частност състезателния автомобил, описан като "страшно чудовище", което е увековечено в динамиката си от Джакомо Бала (Giacomo Balla) и Луиджи Русоло (Luigi Russolo). Футуристите, водени от Филипо Томазо Маринети (Filippo Tommaso Marinetti), отхвърлят класическата естетика в полза на красотата на скоростта.

В романа на Габриеле Д`Анунцио (Gabriele D`Annunzio) "Може би да, може би не", публикуван през 1910 година, възхвалата на напредъка се разширява и към автомобила и самолета, които могат да преодолеят ограниченията, наложени от природата. Историята разказва за две сестри, Изабела и Ванина, които са влюбени в авиатора Паоло Тарсис. След сложни обрати на страст, ревност и дори инцест, Ванина се самоубива, а Изабела полудява, докато Паоло се връща към задълженията си. Д`Анунцио представя новите технологии като пионерски средства за скорост, но същевременно героят му е затворник на нездравословна екзистенциална верига, близка до декадентството на английския поет Алжернон Чарлз Суинбърн (Algernon Charles Swinburne).

В контекста на тези литературни движения, "Скапилиатурата" (Scapigliatura) представлява антиконформизъм, който отхвърля модерността, символизирана от локомотива. Критикът Роберто Тесари (Roberto Tessari) описва новите технологии като демонски проявления на съществуването, твърдейки, че те са твърде далеч от традиционните параметри на обществото и културата.

Емилио Прага (Emilio Praga) също пише за влака в известното си произведение "Железопътната линия". Неговата позиция обаче е амбивалентна. Публикувана през 1877 година, поемата разглежда дебата за развитието на железопътните линии в Милано, което за някои е разрушително за идентичността на града. За Прага, влакът символизира възходящата буржоазия, която унищожава селските центрове, но същевременно предлага нова ера на свързаност и сближаване между хората.