Поетиката на полската поетеса Вислава Шимборска (Wislawa Szymborska), носителка на Нобелова награда за литература през 1996 година, се отличава с деликатност, но и с твърдост, с които се разглеждат сложните екзистенциални теми. Тя използва прост и често разговорен език, който е достъпен за всеки. Поезията "Въпроси, задавани на себе си", включена в едноименната й стихосбирка от 1954 година, е една от най-известните и иконични творби на авторката. В нея, започвайки от личния си опит, Шимборска стига до заключения, които могат да се считат общи за цялото човечество.

Основната идея на Шимборска е, че ако се опитаме да познаем по-добре себе си, ще можем и по-добре да се свържем с другите. В стихотворението тя задава редица въпроси, които всеки от нас би трябвало да си зададе, търсейки истински и дълбоки отговори, които не са повърхностни или удобни. Поезията, както често се случва при Шимборска, е опит за обучение, който ни подтиква да размишляваме върху аспекти и действия, на които често не обръщаме внимание.

Шимборска поставя под въпрос нашата склонност да съдим другите, докато същевременно сме строги и изискващи към себе си. Тя искрено и с известна настойчивост се пита дали наистина сме готови да поставим под съмнение собствените си поведения и избори, и стига до извода, че рядко го правим. Поетесата открито признава своите ограничения, като признава грешки и пропуски, които са част от личния опит на всеки човек.

В началото на "Въпроси, задавани на себе си" авторката задава въпроси относно съдържанието на усмивката и здрависването. Тя се пита колко често тези жестове, които използваме ежедневно, са искрени и каква е истинската стойност на нашите социални взаимодействия. Шимборска ни напомня, че често отношенията между хората се основават на повърхностни впечатления, а не на истински познания за другите. Тя ни призовава да четем живота като книга, да не се спираме само на корицата, а да анализираме всяка дума, за да разберем дълбочината и значението на нещата.

Чрез метафора, Шимборска ни напомня, че често оценяваме нещата само когато ги загубим. Тя използва образа на чаша, която е била на масата, но никой не я е забелязал, докато не е паднала. Това е силен призив към читателя да се замисли колко често осъзнаваме важността на нещо или на някого едва когато го загубим. Урокът е, че трябва да се научим да се наслаждаваме на настоящето и да ценим всичко, което имаме, за да можем да се справим с живота по най-добрия начин.