В последните дни се появи новина за ареста на бившия префект Филипо Пириторе (Filippo Piritore) за предполагаемо манипулиране на разследването за убийството на президента на Сицилия, Пиерсанти Матералла (Piersanti Mattarella), който беше убит в Палермо преди 45 години на 6 януари 1980 година. Това име от миналото отново излиза наяве, а с него и история, която изглеждаше затворена в архивите на съдебната памет, но всъщност продължава да предизвиква размисли у гражданите на страната. Убийството, което засегна брата на настоящия президент на Републиката, остава отворена рана и символ на истината, която е била отречена, и която като тъмен конец преминава през републиканската история.

В този контекст на мълчание и подозрения се вписва новият роман на Маурицо де Джовани (Maurizio de Giovanni) "Часовникарят от Брест" (L`orologiaio di Brest), публикуван от "Фелтринели" (Feltrinelli) през 2025 година. Тази творба разказва за Италия, в която времето не тече линейно, а се завива около себе си, между нерешени мистерии, колективни вини и изкривени спомени. Романът е лабиринт от истории и времеви скокове, където миналото и настоящето се преследват и понякога се смесват, а читателят трябва да се съсредоточи, за да разбере различните ситуации и да не се загуби.

Персонажите в романа, като Андреа Малкиоди (Andrea Malchiodi), професор по история, и Вера Коен (Vera Coen), журналистка, решена да разкрие скритите истини зад властта, търсят смисъл в пропуските и загадките на миналото, което никога не отминава. Около тях, като хор от неспокойни гласове, се движат фигури, които са познали моралния упадък, свещеници, потопени в греха, терористи, намерили убежище в чужбина, жени, изчезнали в мрака на една колективна история, изпълнена с пропуски.

Де Джовани изгражда сюжет, в който литературната фикция става начин за разследване на политическата и моралната реалност на страна, свикнала да живее с тайни. В романа, както и в реалността, бунтът често се трансформира в организирано насилие, в хладнокръвно планирани убийства и в бомби, избухващи от отмъщение. Много от тези герои са намерили убежище другаде, във Франция, Южна Америка, в университетските коридори или в интелектуалните салони, преоткривайки се като изтънчени мислители след като са били палачи.

Държавната тайна е ключът, който свързва тези сюжети. В реалността, това е институцията, която десетилетия наред е прикривала истините за масовите убийства и манипулациите в изкуството, тя става метафора на механизъм, който запазва паметта. Планираното убийство, пропуснатият документ, изчезналият свидетел - всичко това ни връща към страна, която не приема идеята, че определени истини не трябва да бъдат напълно познати.

Тази невидима стена, срещу която се разбива журналистът от филма "Гуменият зид" (Il muro di gomma) на Марко Ризи (Marco Risi), разказва за разследването на трагедията в Устика и за разочарованието на тези, които търсят отговори в система, която предоставя само мълчание. Вера Коен на Маурицо де Джовани изглежда като идеалната наследница на този хроникьор, същата упоритост, същата самота, същото чувство за осъждане в желанието да знае твърде много.

Който иска да задълбочи конкретното измерение на тези сюжети, може да прочете есето на Джовани Фасанела и Клаудио Сестриери, озаглавено "Държавни тайни. Истината от Гладия до случая Моро" (Segreti di Stato. La verita da Gladio al caso Moro), в което те разговарят със сенатора Джовани Пелегрино, в качеството му на председател на парламентарната комисия за масовите убийства. Книгата изследва тайните на скритата власт в Италия. Между заключени архиви, отклонени ложи и паралелни структури, се показва как републиканската история е осеяна с тъмни зони и с култура на укриване, която преминава през партии, тайни служби и институции.

Времето, паметта и упоритостта, търсенето на истината. Така, между романи, филми и разследвания, изпъква единствена червена нишка, времето като мярка за истината. Време, което не лекува, но продължава да тиктака, напомняйки ни, че нищо не е наистина завършено, докато не намерим смелостта да го погледнем в лицето. Може би справедливостта не е въпрос на съдилища, а на упоритостта на тези, които десетилетия наред продължават да копаят в миналото, да питат, да пишат и да разказват. Защото в страна, където държавната тайна изглежда вечна, паметта остава единственият часовник, който никога не спира.