"Жена, която се разресва", известна и с името "Златни вълни", е едно от най-успешните и познати стихотворения на Джамбатиста Марино (Giambattista Marino). Създадено през 1613 година, то е част от сборника "Лира" (La lira). Лириката, която разглежда любовната тема, е съсредоточена върху ежедневния и обикновен акт на разресването, но описанието му е типично бароково и характерно за стила на Марино, изпълнено с метафори, излишества и виртуозност, целящи да впечатлят читателя. Темата, както често се случва при неаполитанския артист, е второстепенна в сравнение с формата.

В текста се описва как косите на жената са представени като златни вълни, а разресването им е сравнено с плаването на малка лодка от слонова кост. Ръката, която управлява пенирането, е описана като бяла и елегантна, а самото действие на разресването създава редица метафорични образи, свързани с любовта. Докато косите се разделят, любовта събира златото на разплетените кичури, за да създаде вериги, с които да задържи тези, които се опитват да се противопоставят на нея. Възбуденото сърце на лирическия герой е представено като потопено в златно море, което предизвиква смъртна тревога.

Стихотворението е сонет с римова схема ABBA ABBA CDC DCD и съдържа множество риторични фигури. Метафорите са особено изобилни, като "златни вълни" и "лодка от слонова кост". Присъстват и алитерации, анафори и хиперболи, които допринасят за богатството на изразните средства. Например, образът на "златното море" сравнява дългите руси коси с морска повърхност, а "скалата от диаманти" и "златният залив" добавят допълнителна стойност на образите.

Темата за любовта и влиянието на Петрарка (Petrarca) е също важен аспект в стихотворението. Марино преработва известни теми от Петрарка, но ги представя по реалистичен и бароков начин. Женският образ не е идеализиран, а представя обикновената жена, която извършва ежедневно действие. Въпреки че разресването е обикновено действие, в стихотворението то е представено като нещо величествено, благодарение на риторичните умения на автора.

Марино е способен да трансформира обикновените действия в нещо изключително, използвайки метафори и символи, които създават впечатление за дълбочина и сложност. В контекста на бароковата поезия, той демонстрира как формата и техниката могат да доминират над съдържанието, като по този начин предизвиква удивление и възхищение у читателя.