В историята на военните конфликти, един от най-тревожните аспекти е, когато военни сили са готови да извършват жестокости срещу гражданското население. Пример за това е мрачният период на „мръсната война“ в Аржентина (1975–1981), по време на който правителствените сили може да са изчезнали или убили до 30,000 души. Политологът Адам Шарпф (Adam Scharpf) изтъква, че ключов фактор за този феномен е наличието на офицери, които споделят идеологията на режима.

Шарпф посочва, че правителствата използват различни тактики, като упражнения, унижения и политическа индоктринация, за да формират послушни офицери. Въпреки това, ефективността на тези методи може да варира в зависимост от това как целите на армията съответстват на предишните етични убеждения и житейски опит на новобранците. Хората, които са най-склонни да измъчват и изчезват противниците на режима, вероятно са тези, които вече са истински вярващи в идеологията.

В Аржентина дълбоки идеологически разделения съществуват десетилетия преди армията да поеме контрола над правителството през 1976 г. Офицерите са били разкъсвани от спорове как да реагират на левичарските бунтове, като общо взето са се разделяли на либерали и националисти. Националистите, включително армейските офицери, се възприемали като участници в съществени конфликти с марксистките бунтовници. Те искали тотална реформа на аржентинското общество, за да създадат ултраконсервативна, анти-модерна нация, доминирана от Католическата църква.

Либералите, от своя страна, разглеждали левичарската насилие като резултат от реални проблеми сред населението. Те предпочитали стратегия, която да насочи усилията си срещу конкретни врагове, вместо да се опитват да трансформират страната чрез насилие, и в крайна сметка искали да насочат правителството към представителна демокрация.

Шарпф анализира как различните мнения могат да повлияят на насилието по време на „мръсната война“, като използва особеност в организацията на аржентинската армия. Либералите, които предимно произхождали от висшите социални слоеве, били концентрирани в кавалерията, докато националистите, основно от по-ниските социални класи, доминирали в пехотата и другите подразделения. Когато хунтата започнала кампанията си срещу левичарите, тя назначила средни офицери за ръководители на географски „клетки“, предоставяйки им широка власт да залавят и убиват местни „субверсиви“ (предимно синдикалисти и студенти) с помощта на ад-хок оперативни групи, съставени от военни, полиция, престъпници и разузнавателни служители.

Анализирайки информация за жертвите на режима, много от която е била разкрита едва десетилетия по-късно, Шарпф установява, че броят на изчезванията и убийствата е бил значително по-нисък в райони, контролирани от кавалерийски офицери в сравнение с тези, управлявани от пехотата. Освен това, висшите и дългогодишни офицери били отговорни за повече насилие, вероятно защото се идентифицирали по-близо с идеологията на хунтата. Това било вярно дори след контролиране на нивото на бунтовна активност в различните райони.

Шарпф заключава, че изпълнението на насилие на терен е било тясно свързано с нагласата сред офицерите, при която „учители, студенти, синдикалисти и всеки с либерални, марксистки или анти-католически ценности стават жизнеспособна цел“ и „само чрез насилствена трансформация… Аржентина ще може да устои на комунистическата инвазия.“