Фразата "посланикът не носи вина" е един от многото изрази, който е запазил своята актуалност през вековете. Тя се използва в различни контексти – от неформални разговори до сериозни дискусии, когато човек иска да предаде неприятно съобщение от името на друг. С този израз говорещият иска да подчертае, че не носи отговорност за съдържанието на съобщението, което предава, и по този начин се опитва да избегне нежелани реакции от страна на получателя.

Произходът на фразата е дълбоко вкоренен в историята. Още в древността, по времето на гърците и римляните, посланикът или вестителят е бил считан за почти свещена фигура. Дори когато съобщенията, които е носил, били враждебни, уважението към него е било голямо, тъй като е било важно да се поддържат минимални отношения на цивилизация дори между враждуващи сили. В разказите на историка Херодот, за персите убийството на посланик е било разглеждано като свещенопрестъпление, което подчертава значението на тази роля.

Въпреки високото уважение, което се е полагало на посланиците, историята познава случаи на заплахи, затвор и дори убийства на тези фигури, особено в контексти на висока политическа напрегнатост. През Средновековието и Ренесанса, когато концепцията за дипломация се е структурирала, ролята на посланика е придобила почти юридически характер. Той е бил носител на идеи и съобщения, които не му принадлежат, но са били предадени от висша власт, което е налагало разделение между съобщението и самия посланик.

Днес изразът "посланикът не носи вина" е преминал от историческия контекст в културния. Първоначално, в по-старата си форма, той е звучал по-солидно, но с времето е станал по-неформален и достъпен. Интересно е, че подобен израз съществува и в английския език, където се използва фразата "не стреляйте по пианиста". Тук също става въпрос за това да не се обвинява човек, който просто изпълнява своята работа.