В западните политически и правни системи концепцията за човешкото изключителство играе централна роля. Тя предполага, че хората стоят отделно от останалата част на природата и имат доминираща роля над нея. Тази представа е довела до масивно унищожаване на околната среда. Въпреки това, движението за права на природата (RoN) поставя под съмнение това изключителство, като предлага ново правно и културно разбиране на отношенията ни с не-човешката природа.

Права на природата представлява практиката да се разширят правните права и на не-човешките същества – от животни до реки, гори и други екосистеми. Това движение комбинира западния дискурс за права с вярвания, вдъхновени от коренните култури, свързани с анимизма и междувидовото родство. През 1972 г. правният професор Кристофър Стоун публикува статия, в която често се цитира началото на движението RoN. В нея той аргументира, че природата трябва да има правен статус, за да може да заведе дело, и да бъде представена в съда от хора.

Различни коренни култури и държавни правни системи вече допускаха версии на предложението на Стоун, но неговата статия стана известна, когато съдията Уилям О. Дъглас я цитира в несъгласие по дело във Върховния съд на САЩ. Той постави под въпрос решението да се откаже правен статус на Sierra Club, която беше завела дело срещу Службата за горите на САЩ по екологични причини. Дъглас повтори аргумента на Стоун, че самата природа трябва да има право да се защитава.

Днес движението RoN набира все по-голяма популярност благодарение на глобална мрежа от юристи, активисти, коренни общности и учени. Инициативите за права на природата се увеличават експоненциално, в контекста на по-широкото "екологично движение", при което различни дисциплини признават агентността и интелигентността на не-човешкия живот. Текстовете в списъка с литература разглеждат различни аспекти на движението RoN, включително неговата история и ключови моменти.

Книгата "Разбиране правата на природата: Критично въведение" от Михнеа Тънаскеску предлага задълбочен анализ на RoN. Той подчертава необходимостта от чувствителност към основните концепции в движението и разглежда различията между морални, правни и политически права. Тънаскеску също така предупреждава, че правните права не са непременно най-добрият или единствен път за защита на природата.

Други автори, като Маурисио Гуим и Майкъл Ливърмор, поставят под въпрос способността на RoN да решава екологични проблеми. Те аргументират, че истинската сила на RoN може да бъде в символичния призив за културна промяна, вместо в правните средства. Статията на Атуст Марикео-Русел разглежда как принципът на предпазливостта може да предостави оправдание за закони за RoN.

Тънаскеску анализира как правата на природата могат да бъдат интерпретирани в контекста на коренните вярвания и как понякога те могат да изкривят истинските идеи на местните народи. Важно е да се отбележи, че правата на природата не са просто юридически концепции, а дълбоко политически въпроси.

Движението за права на природата предизвиква традиционните възприятия за човешкото изключителство и предлага нови начини за взаимодействие с околната среда. Чрез разширяване на правата и признаването на агентността на не-човешкия живот, RoN може да предложи важни решения за настоящите екологични предизвикателства.