Карнавалът предлага символична рамка за разказа още от своето начало. Това е време на временно объркване на йерархиите, легитимиране на излишъка и място, където идентичностите се умножават и трансформират. Маската не е просто ритуален или фолклорен обект, а наративна фигура, поетичен инструмент, чрез който писателите изследват същността на "аз"-а. В писменото слово маската става онтологичен проблем, поставяйки въпроси за това кой говори, когато един персонаж вземе думата, какво лице се крие зад разказа и какво се случва, когато маската не просто покрива, а разкрива.

От латинския театър до Карло Голдони, от Оскар Уайлд до Фьодор Достоевски, от Едгар По до Луиджи Пирандело, маската е начин, по който литературата поставя под въпрос връзката между видимото и реалността. Карнавалът не е просто празник, а оригинална метафора на литературния жест. Етимологията на термина "персона" идва от етруския "phersu" и латинския "per-sonare", което означава "да звучи през", и подсказва, че човешкият субект не говори веднага, а чрез маска, която прави гласа му чуваем и социално разпознаваем.

В класическата традиция маските играят централна роля както в театралния, така и в символичния контекст. В древна Гърция маските, използвани в театъра, усилват гласа на актьорите и визуализират емоции, позволявайки на малко изпълнители да влязат в ролята на множество персонажи. Преди Голдони италианската театрална традиция е населена с маски като Арлекин, Панталоне и Бригела, които олицетворяват фиксирани и разпознаваеми роли. С произведение като "Слуга на двама господари", Голдони не премахва маската, а я интериоризира, трансформирайки кодифицираната фигура в психологически характер.

През деветнадесети век маската вече не е само социална типология, а конфликт между видимото и реалността. В много съвременни литературни произведения се изследва разломът между публичното и скритото лице. В "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд лицето остава непокътнато, докато портретът, като двойник и обърнато огледало, поема моралната корупция. В "Двойникът" на Достоевски "аз"-ът се разделя на тревожно копие, което усилва слабостите и противоречията, а в "Странният случай на д-р Джекил и мистър Хайд" на Робърт Луис Стивънсън разделението между публичното лице и тъмната страна приема научна и морална форма.

С Луис Карол, "Алиса в страната на чудесата" и "Алиса в Огледалния свят", трансформират огледалото в игрив и дестабилизиращ праг, където идентичността се умножава в карнавалообразна вселена с подвижни роли. "Пинокио" на Карло Колоди вписва маската в педагогическия проект на постобединена Италия, където куклата преминава през грешки и метаморфози, за да завоюва социално призната идентичност. Въпреки различията в концепциите за "аз"-а и маската, и в "Алиса", и в "Пинокио" карнавала става детски опит за дезориентация, фантастична лаборатория на множествеността.

Тази перспектива предвещава конфликтите на двадесети век, от една страна, и раждането на психоанализата, от друга. В психологически анализ, Карл Густав Юнг говори за маската в термини на "персона", определяйки я като архетип на социалната адаптация. Маската позволява на "аз"-а да навлезе в света, докато "сяната" представлява набор от аспекти, които са потиснати или отхвърлени. Литературата е едно от местата, където "сяната" намира израз. За Юнг "сяната" е архив на възможности, които не са интегрирани в "аз"-а и често се проявяват в сънища или в литературата като двойник или чудовище.

В съвременната епоха маската постепенно губи трагичния си тон и става флуидна и осъзната конструкция. В произведения на Ани Ерно идентичността е автобиографичен монтаж и колективна памет. В творбите на Пол Остър играта с псевдоними умножава нивата на "аз"-а. Въпросът вече не е само "какво е истинското ми лице?", а "какви лица мога да обитавам?".

Маската остава форма на разказване на човешката същност, която в съвременната литература изследва множеството и осъзнатото изграждане на идентичността.