Историята за нападение от гигантски калмар върху оцелелите от потънал военен кораб по време на Втората световна война е обект на спекулации и митове вече повече от половин век. Въпреки че звучеше правдоподобно, тъй като Architeuthis dux, официалното наименование на калмара, е обвито в мистерия и фантазия, историкът Джонатан Дайър (Jonathan Dyer) разглежда тази история като градска легенда.

Фактите около инцидента са следните: Втори лейтенант Р.Е.Г. Кокс (R.E.G. Cox) от Индийската армия оцелял след потъването на военния кораб "Британия" през март 1941 година. Той и другите оцелели се държали за плот в продължение на пет дни, преди да бъдат спасени. Един от мъжете обаче загинал в морето след атака от морско създание. Проблемът е в това, че деветнадесет години след инцидента Кокс твърдял, че по време на престоя си във водата гигантският калмар взел един мъж от плота, а след това нападнал и него. За щастие, калмарът освободил хватката си.

Кокс по-късно посочил белезите, които имал, както и две съвременни статии от вестници като доказателство за срещата. Но, както Дайър показва, тези статии не предоставят убедителни доказателства. В "Нюз Хроникъл", публикуван седем месеца след спасението, Кокс заявил, че плотът първоначално бил атакуван от ужилващ октопод и че изгубеният мъж бил убит от акула, а след това довършен от манта. Под снимката на младия лейтенант стои цитат, в който той казва, че бил захванат от октопод.

Нито Кокс, нито репортерът изглежда са знаели, че октоподите и калмарите не жилят, а мантите са филтратори, а не хищници. Дайър предполага, че Кокс може да е бил объркан от психичната и физическа травма след потъването и лишенията по време на петте дни в морето. Месец по-късно, през ноември 1941 година, "Илюстрирано Лондонско Уестник" описва инцидента за своите читатели. Тук Кокс казва, че раните му били причинени от португалски мановар, който го ужилил.

Второ свидетелство през 1960 година споменава, че оцелелите имали "няколко посещения от португалски адмирализми", другото име на мановара. Трети източник описва разговор с Кокс в испанската болница, където те се възстановявали след спасението; според него Кокс разказал за опасната си среща с "медуза". Нито оригиналните две статии, нито другите свидетелства споменават за гигантски калмари.

Гигантският калмар в разказа се появява едва през 1960 година, когато популярният научен писател Франк У. Лейн (Frank W. Lane) включва нова версия на преживяването на Кокс в книгата си "Кралството на октоподите" като пример за опасностите от главоногите. Дайър предполага, че Кокс може да е бил убеден от приятел биолог, че раните му са резултат от нападение от калмар.

Дайър отбелязва и че една от илюстрациите в оригиналната статия на "Илюстрирано Лондонско Уестник" показва "дяволска риба", друго име за мантата, приближаваща плота. В епизода "Мистериозният свят" на Артър К. Кларк (Arthur C. Clarke) от 1980 година историята на Кокс е представена от трета страна - неговия приятел биолог. Дайър подчертава, че същността на градската легенда е винаги да се разказва с дистанция - "това се случи на мой приятел".

Каквото и да е накарало Кокс да промени историята си, новата версия придобила популярност. Бернар Хювелманс (Bernard Heuvelmans), смятан за баща на криптозоологията, приел по-късната версия на Кокс като потвърждение на убеждението си, че гигантските калмари атакуват хора. Романът на Питър Бенчли (Peter Benchley) "Звяр" (1991), в който се разказва за гигантски калмар, заплашващ Бермуда, използва историята на Кокс за исторически контекст.

Историята дори достига до детски книги за морски създания. Дайър завършва с предупреждение, че гигантските калмари не се хранят на повърхността и могат да бъдат намерени само ако са болни или умират от задушаване. Въпреки това той счита тази конкретна често повтаряна история за определено легендарна.