В началото на 1930 година, богатите жители на Ню Йорк се стекли в театри на четиридесет и деветата улица, за да видят китайския актьор Мей Лан-фанг (Mei Lan-fang), който представял своята прославена пекинска опера. Продукцията била пренесена от Пейпинг, както тогава бил известен Пекин. Въпреки че повечето от музиката била изгубена заради чуждия си мащаб и намерение, критик в списание New Republic изразил изненада от това колко много от нея може да придобие значение за външния наблюдател.

В началото на 1930 година, богатите жители на Ню Йорк се стекли в театри на четиридесет и деветата улица, за да видят китайския актьор Мей Лан-фанг (Mei Lan-fang), който представял своята прославена пекинска опера. Продукцията била пренесена от Пейпинг, както тогава бил известен Пекин. Въпреки че повечето от музиката била изгубена заради чуждия си мащаб и намерение, критик в списание New Republic изразил изненада от това колко много от нея може да придобие значение за външния наблюдател. Друг критик описал изпълнението като „източник на грация и красота“ и „жив античен спектакъл“. Въпреки това, реакцията на белите публикации на източното крайбрежие била далеч по-малко ентусиазирана, когато става въпрос за други китайски оперни изпълнения в Ню Йорк.

Според музиковеда Нанси Юнхуа Рао (Nancy Yunhwa Rao), „високо оценените представления на Мей Лан-фанг само потвърдили ‘ужасността’ и ‘неприятността’ на представленията на местни оперни групи в нюйоркския Чайнатаун“. Тя добавя, че двете форми на опера били обект на предразсъдъци и предварително изградени представи за китайското, които самите изпълнители били наясно. Мей, който специализирал в женски роли, бил майстор на пекинската опера, известна със своите „литературни и елегантни сценарии“ и „обща естетическа изтънченост“. В същото време, на Долния Източен Сайд, групи от Чайнатаун представяли кантонска опера с „по-внушителни визуални ефекти“, народни песни и акробатични изпълнения, които привлекли имигранти от южната част на Китай.

Въпреки че южните оперни трупи започнали да изпълняват за публика в Чайнатаун от 1850-те години, Рао отбелязва, че „приемането на операта от Чайнатаун било предимно неразбираемо и снизходително“. Много от критиците, които хвалели Мей, открито се подигравали на местните продукции. Пекинската опера на Мей била свързана с образа на автентично китайско изкуство, докато кантонската опера била белязана с имиджа на нежелан имигрант. Основните репортери подигравали костюмите на актьорите, описвайки ги като напомнящи „на вид на бандит“ или „на обществена сграда по празници“, а музиката била наречена „оглушителен шум“. Тези описания отразявали расовизирана представа за хората, живеещи на периферията на обществото.

Независимо от пренебрежението към китайската опера в Чайнатаун, защо елитните публикации се струпвали да видят представленията в централната част на града? Как Мей успявал да привлече толкова много зрители, които нямали особено разбиране или интерес към неговата музика и език? Не е изненадващо, че елитните нюйоркчани се наслаждавали на шоуто на Мей, тъй като то съответствало на други културни стереотипи. Когато рецензентите сравнявали грацията и изпълнението на Мей с древна керамика или „стари картини на коприна“, те възкресявали колониалисткото желание за притежаване на китайски предмети като символи на статус.

Рао посочва, че естетическите решения били взети с оглед на американската публика. Например, сюжетите и пеенето били опростени, акцентът бил поставен върху естетичната хореография, а арии били дори транскрибирани в западна нотация. Докато трупите от Чайнатаун не се ползвали със същия културен статус като Мей, те също използвали подобна тактика, играейки по стереотипи, за да останат икономически жизнеспособни. Рао описва как трупите предлагали на не-китайски туристи „формулни представления“ с шумни бойни сцени и им начислявали тройна цена.

Тя признава, че различията в реакциите на белите публикации към пекинската опера в Манхатън и кантонската опера в Чайнатаун може да изглеждат противоречиви. Все пак, според Рао, тези впечатления са две страни на една и съща монета: „Китайската опера е била възприемана не само като свързана с чуждото и екзотичното, но всъщност я е съставяла“.

Пълния архив е на разположение на абонатите на Literans Плюс с всички предимства на цифровият достъп.