Пътуванията в чужбина на американските президенти често са сред най-видимите прояви на тяхната власт и международна роля. По време на такива посещения те се срещат с държавни и правителствени ръководители, участват в международни форуми и представляват Съединените щати пред света. Днес подобни пътувания изглеждат естествена част от президентската дейност, но според политолозите Иън Острендер и Тоби Дж. Райдер това е сравнително нова практика. До началото на ХХ век американските президенти се придържали към неписано правило да не напускат пределите на страната. За ранните държавни глави подобни пътувания били възприемани като нещо, което напомня твърде много на европейските монарси и техните демонстрации на политическа мощ.

Освен политически съображения съществувал и финансов проблем. В първите десетилетия от съществуването на Съединените щати Конгресът не отпускал средства дори за пътуванията на президента в рамките на страната. Законодателната власт се стремяла да запази водещото си място в управлението и не желаела да финансира публични обиколки на представителите на изпълнителната власт. Затова, когато президентът Джеймс Монро предприел обиколка на североизточните щати, той бил принуден лично да поеме всички разходи по пътуването си.

С течение на времето международното положение на Съединените щати започнало да се променя. Страната постепенно се превръщала във все по-значим фактор в световната политика и това неминуемо довело до увеличаване на международните контакти на президентите. Символичен момент в тази промяна било първото задгранично пътуване на действащ американски президент. През 1906 г. Теодор Рузвелт посетил Панамския канал – грандиозен проект, който по онова време се превърнал в символ на нарастващото американско влияние и империализъм. Това посещение поставило началото на нов етап в историята на президентската институция.

Изследвайки всички президентски пътувания между 1906 и 2016 г., Острендер и Райдер установили ясна тенденция към увеличаване на времето, което американските президенти прекарват извън страната. С развитието на международните отношения и разширяването на глобалната роля на САЩ президентите все по-често участвали в срещи, конференции и дипломатически мисии по целия свят. Сред всички президенти особено се откроява Удроу Уилсън. По време на втория си мандат той прекарал общо 148 дни в чужбина – далеч повече от своите предшественици. Причината била участието му в преговорите за прекратяване на Първата световна война и стремежът му да помогне за изграждането на новия следвоенен световен ред.

Друга важна причина за увеличаването на президентските пътувания бил технологичният напредък. Развитието на транспортните средства значително съкратило времето, необходимо за придвижване между различните части на света. Така президентите можели да изпълняват международните си задължения, без да отсъстват прекалено дълго от вътрешнополитическите дела на страната. Особено голямо значение имало създаването на самолета „Еър Форс Уан“ през 1953 г., което направило международните пътувания по-бързи, по-сигурни и по-удобни.

Въпреки технологичния напредък времето за придвижване продължавало да оказва влияние върху избора на дестинации. Според изследването на Острендер и Райдер Европа е най-често посещаваният регион от американските президенти. Това може да се обясни както с важността на отношенията между Съединените щати и европейските държави, така и с факта, че пътуването от Вашингтон до европейските столици отнема значително по-малко време в сравнение с други части на света.

Най-честата причина за президентските визити в чужбина е участието в двустранни и многостранни срещи. Именно там се обсъждат важни международни въпроси, сключват се споразумения и се изграждат дипломатически партньорства. Значително по-рядко президентите пътуват за участие в официални церемонии и тържествени събития или за посещения на американски военни бази зад граница.

Изследователите установили също, че решенията за международни пътувания често са повлияни от вътрешнополитическата ситуация в страната. По време на изборни години президентите обикновено ограничават пътуванията си, тъй като се нуждаят от повече време за предизборни кампании и срещи с избиратели. От друга страна, когато правителството е разделено между различни политически сили или когато една партия разполага с голямо мнозинство в Конгреса, президентите са склонни да предприемат повече международни посещения.

Понякога задграничните визити служат и за отклоняване на общественото внимание от вътрешнополитически проблеми. Такива примери могат да бъдат открити в президентствата на Ричард Никсън и Бил Клинтън, които осъществявали международни пътувания по време на периоди, белязани от сериозни политически скандали. Независимо дали са продиктувани от дипломатически цели, вътрешнополитически съображения или стратегически интереси, президентските пътувания в чужбина се превърнали в неизменна част от дейността на съвременните американски президенти. За американците от XIX век обаче подобна активност би изглеждала почти немислима.