Французите не познават достатъчно България, но искат да я опознаят по-добре. Имам приятели, които тази година бяха в региона и искат пак да се върнат, за да видят това, което не се видели – защото смятат, че България е една великолепна страна. Познавам хора, които са чели Георги Господинов и искат да им препоръчам книга, от която да научат повече за България. Това казва директорът на Френския институт – Люк Леви, който отскоро е на този пост.  

Започва интервюто на български, потвърждавайки, че учи езика на всяка от държавите, в които остава и работи, а след това казва: „Това е един красив, музикален и богат език. Като човек, знаещ и други езици от региона, които си приличат с българския, мога да кажа, че българският език е езикът-майка на всички тези други езици, които аз говоря. Намирам вашия език за много красив и като едно богатство за другите езици. Тъй като говоря добре руски, когато дойдох тук, си казах, че разбирам почти всичко, защото това са руски думи. След известно време много бързо се усетих, че това всъщност са български думи, които руснаците са присвоили... Това е историческа и лингвистична истина“.

„Когато говорим за франкофония, трябва да разберем, че франкофонията не принадлежи само на Франция. Това е език, който принадлежи на всички народи, които са решили да го използват“, е мнението на Люк Леви. 

По думите му френската културна политика отговаря на политиката на Европа за развитие на културата. „Защитата на собствената култура е много важен европейски акт. Ние, страните от Европейския съюз, сме призвани да се сближаваме все повече и повече на политическо, икономическо и институционално ниво. Ако има една област, в която искаме да запазим нашите специфики, това е културата“, допълва той.

От няколко десетилетия френската държава разбира важността да защитава културата и вярвам, че ние все още сме „говорителите“ на културата в Европа, казва директорът на Френския институт. Аз, като французин, се гордея, че Франция е говорител в Европа на този тип политика, казва още той. 

Люк Леви , в разговор с Даниел Димитров – успява ли франкофонията да е номер едно като алтернатива на американизацията и дали България все още е франкофонска държава; за българския език и за неговата историческа и лингвистична истина; за културната политика на държавата Франция и дали тя е приложима в страна като България. И още: Коя е предпочитана културна дестинация от французите и къде стои България в такава класация? С годините, променя ли се отношението на Франция към личности като Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Силви Вартан, Жул Паскин? България има ли свои приятели сред сегашния културен елит на Франция?

Вярно ли е, че учите езика на всяка от държавите, в която оставате и работите?

- (Започва да говори на български език – бел. а.) Да, има истина в това. Защото мисля, че когато човек живее в една страна и иска да разбира тази страна, особено в областта на културата, е много важно да разбира хората, да говори езика. Мисля, че без това ще загубя много... (Смее се и продължава на френски – бел. а.).

Това беше само една интродукция, която направих на български език, в знак на уважение. Защото за мен е много важно, когато съм поканен в една държава като България, да бъда учтив и да мога да се разбирам с хората. Аз съм поканен да заема тази длъжност и да бъда полезен чрез моите знания – не само на френски, но и на български.

За мен е важно да разбирам, когато слушам радио или гледам телевизия, или когато влизам в книжарница, поне да мога да разчитам заглавията на книгите. А защо не, когато съм в кафе или ресторант, да знам за какво си говорят хората.

Всъщност, когато създаваме културни връзки, ние казваме, че това е двустранен процес, но аз го наричам огледална връзка. И, за да може тази връзка да бъде силна, трябва да се разбираме много добре езиково. 

Как Ви звучи българският език?

- Това е един красив, музикален и богат език. Като човек, знаещ и други езици от региона, които си приличат с българския, мога да кажа, че българският език е езикът-майка на всички тези други езици, които аз говоря. Намирам Вашият език за много красив и като едно богатство за другите езици. 

Тъй като говоря добре руски, когато дойдох тук, си казах, че разбирам почти всичко, защото това са руски думи. След известно време много бързо се усетих, че това всъщност са български думи, които руснаците са присвоили... Това е историческа и лингвистична истина.

Успява ли Франция да опази тази културна претенция – франкофонията да е номер едно като алтернатива на американизацията?

- Мога да кажа, че франкофонията напредва, ако говорим за френски език и френскоговорещи. Има все повече хора, които говорят френски. И това може да бъде доказано с цифри. 

Когато говорим за франкофония, трябва да разберем, че франкофонията не принадлежи само на Франция. Това е език, който принадлежи на всички народи, които са решили да го използват.

Много интересно нещо е франкофонията, защото във всяка държава, където се практикува френски, езикът малко се променя и обогатява с местния език и с някои изрази. И това е добре за френския, защото по този начин той се разширява и ние можем само да се радваме на тези реципрочни обогатявания. Разбира се, това е добре и за самите франкофонски държави.

България все още ли е франкофонска държава или с годините се превръща в пишман-франкофон?

- За мен франкофонията е разнообразие. Има държави, в които френският е роден език и се учи от ранна детска възраст като майчин. На много места по света той е веднага след английския. 

Има и други страни, в които френският не заема мястото, което е имал в миналото, но там е останала онази голяма привързаност – и към културата, и към езика. Смятам, че и в България е така. 

Франция е известна със своята стабилна културна политика. Културната политика на държавата Франция приложима ли е в страна като България?

- Нашата политика отговаря на политиката на Европа за развитие на културата, и ние сме част от това. Защитата на собствената култура е много важен европейски акт.

Защо казах Европа и европейски. Защото ние, страните от Европейския съюз, сме призвани да се сближаваме все повече и повече на политическо, икономическо и институционално ниво. Ако има една област, в която искаме да запазим нашите специфики, това е културата.

В своето есе „Отвличането на Запада“, излязло няколко години след съветската инвазия в Чехословакия и това, което се нарича Пражка пролет, Милан Кундера разсъждава, от една страна, какво е Европа и, от друга страна – какво е империя. Разликата е точно това – разнообразие на култури и езици. За да се запази това разнообразие, държавите и правителствата трябва да се стремят да защитават тези култури и тези различия. Вие споменахте Франция и нашата политика, но всъщност ние много държим на разнообразието на езиците и на тяхното богатство. 

Мога да дам и друг пример – със скандинавските държави. Те имат много силна, много мощна политика за субсидиране на книгите, така че да продължи да се пише на различните езици – шведски, датски, норвежки... Те принадлежат на нации, които са относително малки, а местните хора говорят перфектен английски. Целта е да се противодейства на това еднообразие и да се защитят културните специфики.

Направи ми силно впечатление е, по време международния литературен фестивал в София един от акцентите бе за ролята на преводачите. Ролята на преводача е изключително важна и на този форум се говореше именно за ролята, и че преводът всъщност е езикът на Европа. 

Има ли културна политика, която Франция никога не би прегърнала?

- Да помагаш и да подкрепяш културата е необходимо, но, в същото време, свободата е важна. Защото свободата и творчеството вървят ръка за ръка.

Аз съм много горд и много щастлив, че във Франция имаме истинска политика, която защитава мрежата от книжарници, както и френското кино. Освен това, отскоро имахме изключително динамичен френски филмов фестивал, който предлага заглавия с много различно качество. Това е много голямо поле на разнообразие. Ние имаме много добри музикални формации, имаме красив театър и всичко това е така, защото има държава, която от няколко десетилетия разбира важността да защитава културата. Вярвам, че ние все още сме „говорителите“ на културата в Европа. И мисля, че можем да се гордеем това. Аз като французин се гордея с това, че Франция е като говорител в Европа на този тип политика. 

Кои са най-добрите и най-ефективни възпитатели във Франция на вкус към културата?

- На първо място, това е училището. Аз, например, имах прекрасни учители и това ме накара да искам да чета Флобер, Мопасан... И тогава е много лесно да стигнеш до културата. Много е важно да се насърчават културните политики не само в Париж, но и в различни градове и региони на Франция. И това се прави от години... 

Знае ли се коя е най-предпочитана културна дестинация от французите и къде стои България в такава класация?

- Бих казал, че французите не познават достатъчно България. Но мисля, че искат да я опознаят по-добре. Казвам го, защото имам приятели, които тази година бяха в региона и искат пак да се върнат, за да видят това, което не се видели – защото смятат, че България е една великолепна страна. Познавам хора, които са чели, да кажем, Георги Господинов, и искат да им препоръчам книга, от която да научат повече за България.

Ето, Соня Йончева наскоро пя във Версай и хората се питат откъде идва тя. И това е повод да им обясним, че България може да се гордее с много неща – розите, спорта, изкуството... 

Когато разбрах, че ще идвам в България, купих около двайсетина автори, преведени на френски. Тогава разбрах, че това не е никак малко и показва разнообразието от българска литература, публикувана във Франция. Използвам случая да благодаря за изключителната работа на Мари Врина, която от дълги години превежда и популяризира българската литература на френски език. 

С годините, променя ли се отношението на Франция към личности като Цветан Тодоров, Юлия Кръстева, Силви Вартан, Жул Паскин...

- Има един много известен автор във Франция – Жоан Сфар (Жоан Сфар е роден на 28 август 1971 г. в Ница, той е режисьор, писател, илюстратор и автор на комикси – бел. а.), който направи албум, посветен на Паскин. По този начин, върна спомените на французите за това колко голям човек е бил Паскин. 

А иначе няколко поколения французи научиха къде е България чрез песента на Силви Вартан – „Марица“. Тя много е направила и продължава да прави за държавата, в която е живяла малко. Толкова много е говорила за България пред всички медии във Франция, че благодарение на нея България е добре позната във Франция. За Цветан Тодоров и Юлия Кръстева не мога да кажа същото. Те са били по-отдалечени от страната, от която идват, и работиха повече за Франция като страна-приемник. 

България има ли свои приятели сред сегашния културен елит на Франция?

- Колкото по-често се срещат хората на изкуството от двете страни, толкова по-силно ще бъде лобито на България, и тя ще бъде обичана и призната. 

Приятелствата се създават чрез афинитет между хора от подобен културен произход, между писатели, между интелектуалци. Чрез тези много лични и човешки връзки, ние можем да открием другата страна.

Ето защо е важно да имаме мрежа от културни институти като този тук, в София. Защото това е начин за обмен – чрез хората, които идват и създават връзки. Така можем да говорим за присъствието на България във Франция и за Франция – в България.

Казва се, че маслото е тайната за вкуса на френската кухня. Кое е „маслото“ за френската култура?

- Не бих искал да слагам подправки. Културата е твърде голяма, за да мога да кажа, че едно нещо я прави добра. Но, ако говорим за съставки, може би това е чар. И, когато този чар го споделяме, и той е малко различен, се създава магията. 

Нещото, което ще направи културата по-интересна, е това, което правим ние, сега – разговаряме, обменяме, разказваме истории...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича да пътува. Който харесва други култури. Който обича да споделя. Който обича чужди езици. Които обича да „излиза“ от себе си и да опознава другите. Който обича да му разказват истории. Обичам да научавам нови неща. Обичам моето любопитство към другия...