На кон в ръката с арфа. В замък. На сцената. До дъното на сцената. В полет. На друго ниво. В непознати светове... Това са само част от точките, които публиката на Ицко Финци може да достигне, когато е заедно с него. Когато той играе. Докато играе, той остава верен на себе си и на своето чувство за хумор и самоирония... 

„Пет пиеси, разказани от актьор“ е новата книга на Ицко Финци. На премиерата в „Сфумато“ обичаният актьор успя за 40 минути да премине през едни от най-пъстрите случки в своя живот на артист. Така, разказвайки – за сцената, представленията и колегите си, въведе и заинтригува бъдещите си читатели към своя поглед на преразказващ пиеси – четири Шекспирови и една Чехова. Чрез преразказа той представя и своя поглед – не само на играещ, но и на режисиращ.

Ицко Финци , от разказ в разказ, през спомените и времето, в един импровизиран концерт за цигулка и пиано, и в разговор с Даниел Димитров: Всичко ли може да се преразкаже? Защо е „Вишневата градина“? Имаше ли паралелен творчески процес на работа – за него и дъщеря му Матилда, която е илюстратор на томчето? Приема ли себе си за писател? Докато пише, играе ли наум с тялото си и с цялото си същество?...

Г-н Финци, всичко ли може да се разкаже? 

- Стихотворения не могат да се преразкажат. Музика не може да се разкаже. Но пиесите могат... И това даже е забавно и занимателно. Като разказваш пиесата, някак си се вживяваш и разбираш повече тънкости, сюжетни ходове... Гледаш да се вживееш малко в това какви подтици е имал авторът, как е връзвал нещата.

Докато играех в театъра, стигнах до едно заключение. Човек, като е зад кулисите и като слуша какво става на сцената, и разсъждава... Мисля си, че писането на пиеса е много по-трудно от писането на роман. Защото когато пишеш пиеса, ти си ограничен – в два часа и половина, максимум три, трябва да започнеш, да представиш героите, да се завърже цялата интрига, да се развие, да стигне до кулминация и след това да дойде финал. Тоест, ти си длъжен да се поместиш в едно определено време. И това трябва става естествено, да има своя логика и да върви органично, хем да е вярно, хем характерите бързо да се разбират. 

Докато пишехте, играхте ли наум с тялото си, с цялото си същество? 

- Не, но си представях различни различни нива на читатели. Мислех си, че това за малки деца няма да стане, но навярно ще е за юноши – но какви юноши, сигурно любознателни, такива, които обичат да четат или пък, които обичат, докато четат, да си мислят какво се крие зад прочетеното. Вярвам, че има такива юноши. Мислех също и за хора, които са чували за тези велики заглавия – „Хамлет“, „Макбет“, „Крал Лир“, „Бурята“. И дори са ходили на театър, но си представих даже, че не винаги се разбирали точните завръзки, ходове, интриги и криволиченията в сюжета. 

Тези четири заглавия ли са Вашите любими пиеси от Шекспир? Има и една от Чехов...

- „Вишнева градина“ я знам, защото съм играл в нея. Пиесите дойдоха по задача на Лиза Боева, то беше за нуждите на нашата платформа „Филизи 33“. Защото ние се занимавахме дълго време с Шекспир в тази платформа, а и филм направих на тема „Кой е истинският човек, който се крие зад името Уилям Шекспир“, защото това не е онзи от Стратфорд според нас. И филмът трябваше да докаже това...

И когато пиесите за книгата станаха четири, аз казах: „Е, добре де. Стига. Не може ли друг автор, пак от големите драматурзи“. И тогава си спомних за „Вишневата градина“.

Нарекох я „Вишневата градина“, защото в българския език думите се членуват, а в руския няма членуване. Тогава си казах, че преводът е погрешен. „Вишневата градина“ е по-многозначно. 

Имаше ли паралелен творчески процес на работа – за Вас и Матилда, или всеки си работеше свободно?...

- Да, Матилда Финци е илюстраторът. Това е идея на Лиза, без която тази книга нямаше да стане. Когато решихме да издаваме петте пиеси, имахме на разположение вече илюстрации на Матилда – или чути, или нарисувани при слушане, когато съм й чел, или пък, просто така, нейни рисунки. 

Когато давам на някой да разгърне книгата, първото, което казва, е: „Ааа! Какви илюстрации!“ И така, аз съм засенчен като писател. 

Иначе всеки си работеше свободно. На нея никой нищо не й е казвал – да направи една или друга рисунка.

Известен сте с чувството си за хумор и самоирония. Това беше ли вложено в книгата? 

- Все се надявам, че ще се усети... От една страна, искам наистина да е забавно, да събужда съпреживяване. Но искам и да се усети. Ще ми се да се усети, че аз не се имам за кой знае какъв писател. Обаче имам някакво понятие и някаква идея как би могла да се постави пиесата и как би могла да се играе. И сигурно това го има вътре, в плътта на тези разкази.