„Българският сепаратизъм в навечерието и по време на османското нашествие“ е заглавието на новата книга на историка проф. Христо Матанов. Тя бе представена тази вечер в рамките на „Алея на книгата“ в София.

Томът е част от поредицата „Пътешествие из Средните векове“ на издателство „Полис“. 

„Тази книга е в отговор на индоктринирането на българина, на българите въобще, с идеята за централизма на държавата“, каза авторът. По думите му Средновековието е епоха, в която сепаратизмът доминира.

„Българският сепаратизъм е от византийски тип. Проявява се късно. Ако беше европейски тип сепаратизъм, той трябваше да се появи много по-рано. Може би – през девети, десети или 11-и век, но той не се появява тогава“, разказа проф. Матанов. Той обясни, че в България сепаратизмът става необратим с управлението на цар Иван Александър.

„Сепаратизмът, най-просто казано, осигурява развитие на отделните региони в Европа“, каза проф. Христо Матанов в отговор на въпроса защо България е изостанала, след като няма сепаратизъм от европейски вид. „Когато една държава се разпадне, отделните региони се развиват икономически. Те имат свои собствени столици. Повечето от европейските държави като в днешно време. Да кажем, Византия и България са изключение в това отношение“, отбеляза авторът.

Сепаратизмът осигурява развитие на отделните региони, поради което държави, които нямат качествен сепаратизъм, каквито са България и Византия, в перспектива изостават в своето развитие, още повече, че се налага османската власт, която възражда абсолютизма под една или друга степен, посочи проф. Матанов.

Нещо ново в книгата е отричането на идеята, че България е разделена на три, каза той. „Тази идея, че България е тройна, че когато османците идват на Балканския полуостров, България е разделена на три части, идва от немския рицар Ханс Шилтбергер“, обясни авторът. Той допълни, че българският сепаратизъм се проявява вече в завършени фази и в завършени форми преди идването и стъпването на османците на Балканския полуостров.

Проф. Христо Луков Матанов е роден е на 5 юли 1952 г. в Харманли. Завършва 114-та гимназия с преподаване на английски език в София (1971). През 1978 г. завършва Историческия факултет на Софийския университет, профил „История на Византия и на балканските народи“. Специализира в университета „Аристотел“ в Солун, в Dumbarton Oaks Centre for Byzantine Studies във Вашингтон и в Кьолнския университет в Германия. Редовен аспирант е в Института за балканистика в БАН (1980-82). През 1983 г. защитава дисертационен труд на тема „Проблеми на политическото развитие на Югозападните балкански земи през 14 в.“. Научен сътрудник е в Института за балканистика в БАН, хоноруван преподавател в Исторически факултет на СУ „Климент Охридски“ (1983-1987), преподавател по средновековна история в Националната гимназия за древни езици и култури (1985-1987). Директор е на дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет (април 1993 - октомври 1996). От 1993 г. е редовен доцент, от 1999 г. – редовен професор, а от 2004 г. е ръководител на катедра „Византия и балканските народи“ в Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на 14 книги и на над 80 учебници, статии, публикувани в България и чужбина.