За зареждащия ефект на срещите си из страната, за откриването на толкова много хора, събрани в едни неподозирани „духовни гнезда”, разказа в интервю проф. Петър Стоянович в Ямбол преди представянето на книгата си „Несвършващо време. Спомени". Гостуването му тук бе по покана на Регионалния исторически музей, а впечатленията си от мемоарното издание разказа писателят Любомир Котев.

При срещите с хората аз се зареждам по един начин, който дори не искам да призная. Иначе ще се превърна в някакъв Пантелей пътник, обикалящ из пътищата на България, сподели проф. Стоянович. Каза, че не се притеснява от дискусии. „Предпочитам дори, когато има въпроси, защото това доказва, че сме навлезли в някакъв пласт на съзнанието, спомена, на човешкото. Което, най-сетне, в контекста на днешното все по-ужасяващо време, носи някакъв гъдел”, каза авторът. „Аз вече съм щастлив във всеки един момент, в който видя хора, които разсъждават, които се вълнуват, които са щастливи или нещастни, но пък го правят искрено и от сърце”, допълни Стоянович.

Като книга, представяща моменти от близката ни историята през личния опит и възприятия, „Несвършващо време. Спомени" дава не толкова поле за спорове, а по-скоро шанс за свързване, бе контекстът на изговореното на днешната среща. „Трябва да ви кажа, че съм намерил толкова много хора в България, събрани в едни духовни гнезда, които човек може би не винаги предполага, че съществуват. И връзката в този случай е взаимна”, сподели гостът. По думите му хората на словото, на казаното, на изиграното имат един непрестанен „много надфинансов дълг” към своята нация. „Ние сме длъжни да ходим и да се срещаме, и да радваме, да възбуждаме, да се бием, ако трябва – в най-хубавия смисъл на думата”, посочи той.

По отношение на самата книга Стоянович обяви, че като историк е убеден, че в мемоаристиката всеки дава един свой поглед върху нещата. Но е важно при възпроизвеждането на историята тя все пак да бъде обективно поднесена. А обективно означава да бъде документално подплатена, коментира авторът.

За да напише човек добри мемоари, той трябва да има преди  всичко остри сетива, да обозре действителността в дълбочина, каза на срещата писателят Любомир Котев.  Трябва да имаш много и различни впечатления, но и да успееш да отделиш зърното от плявата, да акцентираш на същностното. А най-добре, ако го постигнеш, облягайки се на чувството си за хумор, допълни той.

Ако човек се вземе много насериозно, се получава нещо много кухо, фалшиво и неистинско. От това ни спасява иронията и най-вече самоиронията. Затова и „Несвършващо време. Спомени" приласкава тъкмо с непосредствеността си, посочи Котев.

Тази книга по някакъв начин се родее с най-знаменитите мемоари в България – това са „Строителите на съвременна България” на Симеон Радев и „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Казвам го абсолютно сериозно, не от куртоазия, каза още Любомир Котев – самият той познат като задълбочен изследовател и автор на три книги за Захари Стоянов. Според него „Несвършващо време. Спомени" отразява стремежа на автора да разказва максимално ясно и точно за сложните неща, „въпреки ерудицията и обременеността си на университетски професор”.

Личният прочит е задължителната връзка между човека и историята, каза още в интервю Петър Стоянович. Личният спомен е спасението на личността. Ти се връщаш винаги назад и тук започва голямата битка между реалността и легендата, обърна внимание авторът. През тази призма бяха пречупени и историите, които той сподели при срещата си с ямболската публика. 

Начало на разговора даде директорът на историческия музей в Ямбол д-р Стефан Бакърджиев, домакин на събитието. А освен автографи, проф. Стоянович, провокиран от Любомир Котев, даде и заявка да организира и друга среща, посветена на личността на цар Фердинанд – безспорно един от най-сложните персонажи в нашата нова история.