Разговори с писатели се състояха на втория ден от тазгодишното издание на "Литературни срещи" на фондация "Прочети София", провеждащи се под мотото "Археология на паметта".

Първият, срещнал се с българските си фенове в Националния археологически институт с музей при БАН, беше писателят Шехан Карунатилака от Шри Ланка, спечелил наградата "Букър" за 2022 г. с книгата си "Седемте луни на Мали Алмейда" (публикувана на български от издателство "Лабиринт"). Той отговаряше с типичния си хумор на въпросите на модератора Ангел Игов и публиката, като разговорът се водеше на английски.

В началото модераторът разказа за срещата си с Карунатилака на писателска работилница в САЩ и представи творчеството му, като отбеляза, че въпреки тежките теми, които се засягат в "Седемте луни на Мали Алмейда", книгата не е депресираща. Вместо това авторът набляга на гротескното и я изпълва с черен хумор.

"В самото начало главният герой вече е мъртъв. Той трябва да открие кой го е убил и да покаже важни снимки пред хората", отбеляза Ангел Игов.

Дискусията започна с обсъждане как е получил наградата "Букър" и дали писателите наистина " тайно мечтаят да са рок-звезди", както е казвал Карунатилака в интервю.

"Когато седиш в Коломбо, или в София, и пишеш някакъв странен роман, не очакваш хората отдалеч да говорят за него", отговори писателят. "Аз не очаквах някой да говори за моята книга по-далеч от Индия".

По времето, когато получава наградата, Шри Ланка е била обхваната от пълен икономически срив, обясни Карунатилака. През 2022 г. литературата не е била първата грижа на никого. "Спомням си, че си мислех - включването в списъка на номинираните е много хубаво; включването в краткия списък е много хубаво. А след това, за мое смайване, спечелих".

Тогава започнал да дава интервюта, на които го отвеждали с автомобил. "А това е доста трудно, защото това са много приятелски настроени журналисти, но те се опитват да те накарат да говориш за кризата в Шри Ланка в момента" (на интервюто), отбеляза Карунатилака.

"Не знам откъде дойде този цитат, защото аз съм басист. Аз обичам да стоя на заден план и да си свиря моята част; не искам да съм водещият вокал. Странно е, защото всички ние, писателите, прекарваме времето си в тъмни стаи и говорим - с призраци, със себе си, с измислени създания. Ако е хубав ден, може да говоря с жена си и да играя с децата си, но най-често не се случва. И изведнъж искаха от мен да говоря с всички", разкри авторът.

"Така че не знам откъде дойде този цитат. Мисля, че повечето писатели са бас музиканти, повечето искат само да седят на заден план и да пишат. Но също така тайничко си мечтаем".

"Не мислех, че ще дойда в България и ще говоря за това", призна Шехан. "Не знам дали повечето писатели мечтаят да са рок-звезди, но изведнъж ми се случи да пътувам много и живея като рок-музикант през последните две години. Но се надявам, че след днешния ден ще мога да си пропълзя в сенките и пак да съм басист. Но от друга страна съм благодарен. Благодарен съм за вниманието, което книгата ми привлече и че можах да пътувам толкова далеч. Но мисля, че цитатът е неправилен. Мисля, че това е била фалшива новина".

Той призна, че след получаването на голямата литературна награда е бил на места, които нямат много общо с Шри Ланка - Корея, Гърция, Аржентина.

"Това, което е общото между нас е, че всички живеем в различни дистопии", отбеляза Шехан Карунатилака с типичното си чувство за хумор. "Може би това, което смятах за много специфична история за дистопията в Шри Ланка през 1989 г., е универсална история, която всички могат да разберат - за правителства, които карат несъгласните да замълчат, за журналисти, които са принуждавани да мълчат, всякакви такива неща. В Шри Ланка, например, в началото книгата беше добре приета, защото никой не я беше чел. Но след като хората я прочетоха...като цяло реакцията беше положителна, но винаги има тролове. Не би трябвало никога да четеш коментарите, но аз винаги ги чета, и коментарите на троловете бяха такива: "Така се печели награда на Запад. Представяш страната си като група диваци, които се избиват взаимно, след това отиваш на Запад и си вземаш наградата". Разбира се, в "Гудрийдс" има куп ревюта с 5 звезди, с 4 звезди, но разбира се, ти винаги прочиташ ревюто с една звезда".

"Публикуваш я, и след това какво мислят всички не е твоя работа. Но това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи", отбеляза авторът.

Той призна също, че е опитал да премине към следващата си книга. "Но по някаква странна причина хората ме канят по цял свят, слагат ми микрофони на главата и ме карат да говоря за тази книга", отбеляза Карунатилака.

Той обясни и защо историята се развива в края на 80-те години, а не в края на войната. Причината е, че всички участници в събитията са мъртви, резюмира Карунатилака. Ако историята се развиваше през 2000-те години, "войниците, които са се били, щяха да са живи, режимът, който сложи край на тази война, все още е наоколо и не е особено наясно с критиката".

Докато с история, развиваща се през 1989 г., всички са мъртви. "Добрите...няма добри. Лошите, по-лошите, всички са мъртви. Не мислех, че някой може да се обиди". "Страхливец съм", призна той спокойно.

"Никой не е оспорвал фактите", посочи обаче Карунатилака. "Знам, че в книгата има говорещи животни, демони, призраци, но фактите за отвличанията и ескадроните на смъртта...това не се оспорва, всички знаем, че тези неща се случваха. Не е имало никакви скандали в тази насока. Така че, дотук добре".

Предишната (и първа) книга на Шехан Карунатилака изобщо не е била свързана с войната. Има много книги, свързани с нея, за тамилско момиче и синхалско момче. Аз нямах какво да кажа, затова реших да напиша просто книга за крикета, обясни авторът.

За Шри Ланка спечелването на Световното първенство по крикет през 1996 г. беше аналогично на гола, вкаран с глава от Лечков на световното, отбеляза авторът.

Той призна, че за него голямото предизвикателство е било да направи книгата такава, че всеки читател да може да я разбере, без да познава Шри Ланка преди това.

Най-важното за Шехан Карунатилака е да започне да чува гласа на персонажа, разкри още той, говорейки за творческия си процес.

След кратка почивка събитието в Националния археологически институт с музей при БАН продължи с разговор с писателката, поетеса и есеистка Мария Степанова. Тя е сред най-влиятелните гласове на руската съвременна поезия и стиховете са преведени на повечето европейски езици. Принудена е да напусне Русия през 2022 г., в момента живее в Берлин.

Модератор на тази дискусия беше българската историчка, критичка и преводачка Биляна Курташева, като двете разговаряха на родните си езици. Очевидно нямаха нужда от превод - руската авторка, която беше посрещната с аплодисменти, посещава България за трети път, като е тук по повод издаването на новия си роман "Фокус". Тя също отбеляза, че за нея София е почти като роден град и тук живеят много нейни приятели.

В едно друго време щяхме да си говорим само за литература. Сега нямаме този лукс, отбеляза Биляна Курташева, като напомни, че Мария Степанова е една от руските авторки, която предупреждава още от 2014 г., след анексирането на Крим, че живеем в привидно спокойствие.

"На фона на всичко това какво трябва да правим ние, какво трябва да прави литературата? Да крещим, да мълчим, за какво, към кого?", беше първият въпрос на модераторката.

"Със сигурност не трябва да мълчим! Струва ми се, че да мълчим е единствената възможност, която нямаме в момента", подчерта Степанова, споменавайки водената от Русия война в Украйна и резултатите от изборите в САЩ.

В същото време, "трябва да се отнасяме трезво към възможностите на литературата и културата да променят незабавно света към по-добро", добави тя. "Литературата може да свидетелства и го прави. Тя може да предупреждава - и тя го прави; като правило не я слушат, или се вслушват пркалено късно. Но главното е да не замълчим".

"Не можем да се отказваме от живота, дори когато наоколо бушува и тържествува смъртта", подчерта Мария Степанова. "Нашият дълг е да живеем и да утвърждаваме живота. Това е първото и най-главно дело на литератора: да утвърждава живота", подчерта тя, за което беше аплодирана от публиката.

Иронично е, че през 90-те години Степанова е отказала да последва родителите си в Берлин, за да остане в страната си. Десетилетия по-късно тя е принудена да напусне - и тръгва по път, който повтаря маршрутите на някогашната руска имиграция. Какво е усещането да си руски писател в Германия, попита Биляна Курташева.

"Знаете ли, трябва да кажа, че това усещане всъщност ми харесва. Много обичам Берлин, винаги съм се опитвала да проследя тези траектории", отговори Степанова.

"Усещането, което не ми харесва, беше това на историческото повторение. Живеех си аз живота, своята си съдба, когато изведнъж някаква машинка ме хвана, като пионка, и ме премести там някъде в Европа, където трябва да копирам съдбата на любимите си писатели, която познавам прекалено добре!"

"Изглежда ми, че в това, което се случва - включително на фона на този ужас -  има и елемент на пародия. Защото е добре, когато не знаеш, какво ще последва. Но ние прекалено добре знаем, в какво сме попаднали", отбеляза, леко горчиво, Мария Степанова.